|
Петрич
Пѐтрич (на гръцки: Πετρίτσι; на турски: Petriç) е град в Югозападна България. Той се намира в област Благоевград и е в близост до границите с Гърция и Северна Македония. Градът е втори по големина в областта след Благоевград и е административен център на община Петрич. По данни на ГРАО към 15 септември 2023 г. в града живеят 29 512 души по настоящ адрес и 40 338 души по постоянен адрес.[2] ГеографияПетрич е разположен в южната част на Санданско-Петричката котловина, в северното подножие на планината Беласица. Надморската височина на града е между 130 – 305 m, а климатът е преходно-средиземноморски. Средната годишна температура е 13,7 °С, като средната януарска температура е положителна – 1,6 °С, а средната юлска – 25,6 °С. Средната валежна сума е 693 mm. Максимумът на валежите е през зимата – 204 mm, а минимумът е през лятото – 103 mm. Зимата е мека и влажна, като рядко падат дебели снегове, а лятото е горещо и сухо. През града тече река Луда Мара, десен приток на Струмешница, която му придава особен колорит. Почвите са делувиални, алувиално-ливадни, глинесто-песъкливи, лекопесъкливи глинести и силноерозирани канелени горски. Той е вторият по големина град в област Благоевград. Разстоянието до областния център Благоевград е 81 km, до столицата София е 180 km, до Пловдив е 336 km, до Варна е 625 km, а до Бургас е 574 km. Населението нараства от естествен и механичен прираст.[3] ИсторияАнтичност  Петрич е един от старите градове по долината на средна Струма. Според местни краеведи днешният град Петрич е наследник на древното тракийско селище, разположено в южното подножие на възвишението Кожух. В тази местност, разположена на 10 km североизточно от съвременния град, през 4 век пр.н.е. възниква тракийско селище на племето меди. През 1 век пр.н.е. римляните завладяват земите на медите и тогава малкото селище при Кожух се превръща в добре укрепен римски град крепост, който е опазвал средното течение на Струма и Рупелския пролом. Според интерпретацията на сведенията на римския историк Тит Ливий се допуска, че този град се казвал Петра. Археологическите разкопки показват, че той е съществувал до 6 век, когато е опожарен от славяните. Предполага се, че останалите живи жители са напуснали опожарения град и се заселили в подножието на близката планина Беласица, с което поставили началото на днешния град Петрич, като към старото име е добавено славянското окончание „-ич“. Последните археологически изследвания и локализацията на античния град Хераклея Синтика в местността Кожух доказват, че между този град, разположен в земите на тракийското племе синти, и съвременния Петрич не съществува никаква приемственост, а хиатус от няколко века. Най-ранните поселения на мястото на града се появяват едва през X – XI век. Петрич се оформя като значимо селище и регионален център едва в края на XII – XIV век.[4] СредновековиеПетричкият край е присъединен към българската държава през 837 г. в резултат на войната на българския хан Пресиян срещу Византия. В края на X и началото на XI век земите около Петрич заемат важно военно-стратегическо място в Самуиловата държава. През 1014 г. недалеч от днешния град, в така наречената Ключка клисура, се провежда решителната битка между българските войски начело с цар Самуил и войските на византийския император Василий II. Останките от Самуиловата крепост и до днес напомнят за ослепяването на пленените 14 000 български воини. За това деяние византийският император Василий II получава прозвището Българоубиец. През периода XII – XIV век Петрич се превръща в здрава твърдина – част от укрепителната система в югозападна България. За това свидетелстват останките от средновековната крепост Гяур калеси, около която първоначално възниква градът. Поне през XIII – XIV век градът се състои от две части – крепост, т.е. укрепено градско ядро и неукрепен външен град, но с охранявани от кули входно-изходни артерии.[5] За първи път Петрич се споменава в писмените извори в грамотата на владетелите Йоан и Константин Драгаш, които през 1376 – 1377 г. подаряват тук имоти на руския манастир „Свети Панталеймон“ в Света гора. Градът пада под османска власт след 1395 г., когато заедно с неговата околност е включен в състава на Кюстендилския санджак като център на самостоятелна нахия.[6] В Османската империяПрез годините на османското владичество Петрич придобива мюсюлмански облик. Българите бягат в отсрещната планина Огражден, за да бъдат по-далече от своеволията на турците. Османският пътешественик Евлия Челеби посещава Петрич през 1652 г. и съобщава, че паланката има 240 недотам благоустроени къщи с градини. Има всичко две махали с джамия, параклис, два хана и само една баня. Център е на каза с 80 села. Има 50 дюкяна, което подсказва за нивото на занаятите и търговията.[7] Петрич е известен преди всичко със селскостопанското си производство: пшеница, ечемик, ръж, овес, памук, ориз, тютюн, афион, плодове, важно място сред които заемат кестените. През периода XVI – XIX век, западно от града, в землището на село Долене се провежда прочутият Долянски панаир, който се утвърждава като един от най-големите панаири в европейските владения на Османската империя.[8] През Възраждането с развитието на занаятите и търговията градът и населението му нарастват. Петрич отново променя демографския си облик. През XIX век в града се заселват български фамилии от планината Огражден, Негушко, Гостиварско и от други места. Гръцкият просвещенец Атанасиос Псалидас пише в своята „География“ (1818 - 1822), че Петрици е населяван от „турци и българи“.[9] По това време Рилският манастир получава ежегодно помощи от Петрич. През 1839 година поклонници от града внасят в манастирската каса 1273 гроша.[10] В 1845 г. руският славист Виктор Григорович на път от Струмица за Сяр посещава града и пише в „Очерк путешествия по Европейской Турции“:
 След публикуването на Хатихумаюна през 1856 година българите-занаятчии в града се обединяват в два еснафа: кундуро-папукчийски и симидчийско-хлебарски. По-късно към тези две сдружения се присъединяват и занаятчии от други браншове и така те се превръщат в две мощни, чисто български организации.[12] Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 г. пише, че в Петрич (Pétritch), Мелнишка епархия, живеят 350 гърци.[13] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на населението от 1873 г. Петрич (Petritch) е посочен като град с 1070 домакинства с 1264 жители мюсюлмани и 1312 българи.[14] В 1889 г. Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) пише за Петрич:
Към 1900 г. според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) населението на града вече брои 7190 души, от които 2450 българи, 4600 турци, 40 власи и 100 цигани.[16] Както всички градове в Османската империя, така и Петрич, въпреки значителното си нарастване, не е имал градоустройствен план. Къщите са изградени от груби големи камъни, взети от речното корито и споени с кал и слама, гъсто натрупани по двата бряга на реката, която прорязва града. Приземният етаж винаги се е използвал за складиране на продукти и обор за животните. За горния етаж, който е служил за дом на семейството, се отива отвън чрез стълбище, приличащо на подвижна стълба. Мебелировката е проста. Стаите са застлани с тъкани шарени черги, а по рафтовете са наредени бакърени, дървени и глинени съдове. Както навсякъде, така и в Петрич облеклото е израз на социални различия. По-богатите са облечени с копринени фустани, дълги рокли, самурени кюркчета и с три реда нанизи на шията, а по-бедните – с обикновени тъкани фустани, шарени престилки и големи шамии. Петричани са трудолюбиви хора. По-голямата част от времето си те прекарват в тежък труд в чаршията, на дюкяна, в работилницата, на полето, на своето дребно парче земя или в чифлика на бея и чорбаджийската нива. „Техните движения – пише англичанинът Джордж Абът, са бавни, но сигурни. Лицата им загрижени и изгорели от слънцето. Не притежават дарбата красноречие, но в замяна на това са надарени със способност за усилена, непрекъсната работа“. Възрожденски борби   По времето на Възраждането Петрич се изправя за нов живот. В него се разгаря упорита борба срещу гърцизма за налагане на българския език в училището и църквата. В 1855 година за учител в града е назначен хилендарски монах българин, който като вижда, че в Петрич никой не говори гръцки, започва да преподава на български, но скоро е уволнен. След 1856 година Панчо Попмихов открива частно училище, в което преподава на гръцки и на български.[17] През 1857 г. с труда и средствата на цялото християнско население от града се изгражда църквата „Успение Богородично“. В храма се въвежда богослужение на гръцки език, а в двора му се разкрива гръцко училище. То се помещава в къщата на Иван Попманолев, подарена от жена му на църквата „Успение Богородично“.[17] През 1868 г. завършва строежът на първата българска църква „Свети Николай“, която се превръща в център на борбите на българското население срещу гръцката пропаганда. През същата година в Петрич е основана и първата българска църковна община, която се утвърждава в главен обединителен център на българите в Петричко.[18] С нейно съдействие през 1873 г. се открива първото новобългарско училище от йеродякон Агапий Войнов от Кюстендил. След него до 1876 г., като учители в града работят Ефтим Поптраянов от Пехчево и Димитър Филипов от Радовиш.[19] В 1876 година след Априлското въстание българското училище е затворено, а гръцкият силогос изпраща в Петрич безплатен гръцки учител.[20] По силата на Санстефанския мирен договор от 1878 г. градът влиза в пределите на освободена България. На 20 май 1878 г. българската община в града се присъединява към Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония до Великите сили с искане за влизане в сила на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към България, с подписите на Стоян Георгиев и Георги Урумов.[21] Съгласно клаузите на Берлинския договор Петрич е върнат обратно на Османската империя, където остава до 1912 г.  В 1881 г. Урумов от Радовиш прави неуспешен опит да отвори отново българското училище. Училището е отворено от Лазар Теофанов от Мелник, но скоро той е изпратен от властите с белезници на ръце в Сяр. Едва на следната 1882 г. училището отваря врати, като главен учител в града става Кочо Мавродиев с помощник Димитър Филипов.[20] Мавродиев има големи заслуги за развитието на българското културно и просветно дело в Петрич и Петричко. Той е основоположник на класното и девическото училище в града. По негова инициатива на 11 май 1889 г. за първи път се празнува празникът на славянската писменост.[22] През 1891 г. Георги Стрезов пише за Петрич:
 В началото на 1892 година мнозинството от българите в Петрич и района преминават официално под ведомството на Българската екзархия.[24] Към 1893 година според Атанас Шопов градът има 9000 жители, от които 6000 мюсюлмани, а останалите – православни българи.[25] Гъркоманската партия в града обаче запазва позиции. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Петрич се състои от 3392 българи екзархисти, 1080 българи патриаршисти гъркомани, 20 гърци и 176 власи. В града функционира едно начално и едно прогимназиално българско училище с петима учители и 173 ученици, както и 2 начални и 1 прогимназиално гръцко училище с 4 учители и 55 ученици.[26] В 1899 г. е представено първото театрално представление в града – комедията „Комарджията“, а през 1909 г. е основан струнен оркестър, чиито първи изяви са през следващата година. Оркестърът и хорът към него са обединени в „Българско музикално-певческо дружество Струна“. През учебната 1899 – 1900 г. е създадена библиотека към класното училище, когато учителят Димитър Гущанов записва първите читатели на събраните в училището книги. Тази училищна библиотека по-късно поставя началото на читалищната библиотека в Петрич.[27] 90-те години на XIX в. носят и създаването и на първите т.нар. „забавачници“ в Петрич и региона, в които се обучават деца в предучилищна възраст.[28] В 1899 година учителят Георги Константинов полага основите на комитет на ВМОРО в града. Тук развиват своята революционна дейност известни дейци като Димитър Гущанов, Атанас Лютвиев, Мануш Георгиев и Христо Чернопеев. В България По време на Балканската война през октомври 1912 година Петрич е освободен от четата на капитан Никола Парапанов. Шестдесет и шест души от града се включват в редовете на Македоно-одринското опълчение.[29] Турците напускат града, както и голяма част от гръкоманите, които се заселват от другата страна на Беласица в село Ветрен, прекръстено на Неон Петрицион (на димотики днес Нео Петрици, в превод Нови Петрич).[30] В града се установява българска военно-административна управа. Комендант на Петрич става Никола Парапанов, а първи кмет – Михо Попов.[31] За околийски управител на новосформираната Петричка околия е назначен Стаме Станоев.[32]  Намалелият брой на жителите на града отново се увеличава след Междусъюзническата война, когато хиляди бежанци поемат пътя към свободната част на отечеството. В Петрич се установяват да живеят около 4500 души бежанци от анексираните от Сърбия и Гърция Вардарска и Егейска Македония. За няколко години броят на жителите на града достига 7164 души. По време на Първата световна война, телеграфната рота, командвана от Борис Богданов се установява край Петрич на 7 януари 1916 година, когато гръцките войски се готвят да нападнат и превземат града, съсредоточавайки големи сили там. Цар Фердинанд изпраща телеграма на Богданов да изведе населението от Петрич, а самият град да се опожари, за да не попадне в гръцки ръце. За да не изпълни заповедта и да не опожари града, Богданов се самоубива на 10 януари 1916 година. Гръцките войски се отказват от намеренията си, а петричани в знак на признателност към Богданов го погребват в двора на църквата „Свети Николай“.[33] От 1920 до 1934 година Петрич е окръжен град, административен център на Пиринска Македония. Между двете световни войни се извършва и първото планиране, водоснабдяване и електрифициране на града. По това време се построяват сградите на гимназията и училище „Кочо Мавродиев“, „Гоце Делчев“ и „Отец Паисий“. Център на културния живот става читалище „Братя Миладинови“, което се настанява в турската джамия „Султан Селим“. Издигнат е паметникът „Загинали за Родината“ в памет на загиналите петричани в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. В града се издава „Петрички окръжен вестник“.[34] След Освобождението в поминъка на петричани не настават никакви особени промени. Земеделието, скотовъдството и занаятите остават основен източник за прехрана. Земите на избягалите турци по време на Балканската война се разделят на малки късове и се раздават на безимотните семейства и бежанците. С учредяването през 1919 година на потребителна кооперация „Беласица“ се поставя началото на кооперативното движение. В периода 1920 – 1927 година се създават още девет кооперативни сдружения и воден синдикат „Струмешница“.[24] През октомври 1925 година по време на гръцко-българския пограничен конфликт, известен като Петрички инцидент, градът е бомбардиран от гръцката армия. Петричани дават решителен отпор на гръцките части и не допускат Петрич да бъде превзет.[35] Днес Петрич е административен, стопански и културен център на община Петрич. Населението през 1997 година е 27 887 души. Петричка община включва 55 села, с които населението възлиза на 57 477 души към 1997 година. В Петричка община има 3 начални училища, 24 основни училища, 6 средни училища, 8 детски градини, 14 обединени детски заведения. Културна дейност развиват 21 читалища. В Петрич са открити Исторически музей и Общински детски комплекс. Население
Според преброяването на населението през 2011 година, етническият състав включва 23 967 българи, 2309 цигани, 86 турци и 247 други.[36] Религии В Петрич голямото мнозинство от населението изповядва източноправославното християнство. В града функционират следните православни храмове:
ПолитикаКмет на Петрич е Димитър Бръчков. Общинският съвет е от 33 души. Икономика Икономиката в града е силно повлияна от леката индустрия на съседна Гърция, както и от трансграничната търговия с Гърция и Северна Македония. В града има производствена база за продукти ниско напрежение на „АББ България“ ЕООД. Културни и природни забележителности
В близост до Петрич се намират:
Галерия
ОбичаиСтанчинари (местните кукери) Станчинари се наричат в Петрич и региона кукерите. Станчинарските и русалийските игри се устройват всяка година на 1 януари на празника Сурва. Събитието привлича всяка година многохилядна публика. Макар да разчита на местни самодейци, събитието привлича все повече гости от страната и чужбина. В състезанието участват самодейни групи от различните квартали. Програмата на всяка една от групите (по квартали) трае обикновено около половин час. Броя на участниците варира, но е около 60 – 150 души с различни роли. Има хора с огромни маски, по които понякога има дори препарирани животни, клоуни, танцьори, музиканти. Програмата на импровизираната сцена пред кметството е само малка част от преживяването. Всяка група тръгва от своя квартал. Шествието се отправя към кметството, изнася програмата си и след това участниците се смесват с тълпата. През последните години се забелязва интересна тенденция – в групите на всички квартали има представители на други етноси (цигани), така е елиминиран много разумно проблемът с етническото противопоставяне, характерно за предишни издания на събитието.[37] ЛичностиСпортФутболФутболният отбор на Петрич е ПФК Беласица. Клубът е основан през 1920 г. като носи имената Мануш войвода, Любомир Весов, Македония, Илинден и Динамо. Беласица е от 1957 г. Участва в А група от 1980 до 1984 г. Завръща се в първия ешелон през 1999 г. През сезон 2004/05 се състезава в българската Висша лига. Президент на отбора от 1996 г. е бизнесменът Костадин Хаджииванов. Стадионът, на който „Беласица“ играе, се казва „Цар Самуил“ и е с капацитет от 7000 места. Побратимени градовеПетрич е побратимен град или партньор с: ДругиНа Петрич е наречена улица в София (Карта). На името на града е именуван връх Петрич (Petrich Peak) на остров Ливингстън, от архипелага Южни Шетландски острови, Антарктида. Литература
Външни препратки
Бележки
|
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
