Тази страница изброява имената на различните владетели, които през вековете (с различни титли) са управлявали Тоскана (наричана Етрурия в древността и след това Тусция в Ранното средновековие) или са държали нейния „суверенитет“ де юре или де факто.
Знаме на Велико херцогство Тоскана
Ръководители на Етруската лига (ок. V - II век пр.н.е.)
Матилда от Каноса, тъй като е без наследници, осиновява Гуидо Гуера II от графовете Гуиди. След смъртта на Матилда никой маркиз или викарий няма да може да упражнява реална власт над цяла Тоскана, която е разделена на множество автономни общини.
Между 1116 и 1118 г. Рабод е активен в Тоскана, назначен за императорски викарий на Сан Миниато, последван от Конрад от Шайерн, който става маркграф след смъртта на Гуидо.
Маркграфове с императорско назначение
Герб на Велфите (Guelphs) върху гробницата на Велф VI и Велф VII, бивша в църквата "Св. Йоан Кръстител" в Щайнгаден, сега в Баварския национален музей, Мюнхен
син на Козимо III; с него умира династията на Медичите
7
Великите сили имат различни проекти относно наследяването на трона на Тоскана: първоначално Дон Карлос де Бурбон, херцог на Парма и младши син на испанския крал Филип V е наложен на Джан Гастоне като наследник; впоследствие е решено Дон Карлос да стане крал на Неапол и че Тоскана ще отиде у Франц I Стефан Лотарински, годеник на Мария Тереза Австрийска .
Международните споразумения предвиждат тосканският трон да бъде отделен от австрийския, като първият се предава на втория син. Но когато Петър Леополд неочаквано става император, той повтаря принципа върху синовете си.
син на Лудвиг; царува под регентството на майка си Мария Луиза Бурбон-Испанска; неговото княжество, въпреки че е създадено от Наполеон, е премахнато от самите французи в полза на пряко анексиране.
Принцесата на Лука и Пьомбино; нейният брат ѝ поверява управлението на трите тоскански департамента, присъединени към Империята с официалната титла на Велика херцогиня
син на Фердинанд III; бяга след ускоряването на събитията по време на Първата италианска война за независимост
11
В периода между бягството на Леополд II и австрийската инвазия в Тоскана държавата се управлява от временно правителство, което първоначално провъзгласява Републиката.
На 27 април 1859 г., с избухването на Втората италианска война за независимост, с шума на населението и войските, показващи признаци на неподчинение, Леополд II напуска Флоренция, намирайки убежище в двора във Виена. Същия ден Кметството на Флоренция, след като установи липсата на провизии, оставени от суверена, назначава временно правителство, което управлява съдбата на държавата, докато тя не е анексирана към Кралство Сардиния през следващата година. Леополд официално абдикира едва на 21 юли и от този момент синът му официално е Велик херцог, въпреки че не живее във Флоренция и никога не е бил истински коронясан. Плебисцитът, който се провежда на 11 март и 12 март 1860 г., слага край на Велико херцогство Тоскана. Въпреки това Фердинанд IV все още е признат за законен Велик херцог от Австрийската империя, Франция и много европейски държави. Подсилен от това, Фердинанд организира проавтономистка и антиунитарна партия, която трябва да му позволи да се върне в собствената си държава. С Третата война за независимост (1866 г.) Австрия, Франция и другите европейски държави официално признават Кралство Италия и това лишава Фердинанд от всяка възможност да си върне владението на Великото херцогство.
↑Koen Wylin, Il verbo etrusco: ricerca morfosintattica delle forme usate in funzione verbale, Bolzano: L'ERMA di BRETSCHNEIDER, 2000, ISBN 88-8265-084-7, 9788882650841, с. 173 и сл.
↑Длъжността на „глава на Етруската лига", имаща символично-религиозна функция, ще бъде придобита от римските императори. Вж. Luigi Pareti, Studi minori di storia antica, vol. I, Preistoria e storia antica, Roma, 1958
↑Emanuele Repetti, Dizionario geografico, fisico, storico della Toscana contenente la descrizione di tutti i luoghi del granducato, Ducato di Lucca, Garfagnana e Lunigiana, Firenze, 1833, vol. 1, с. LV
↑ абвгдеJones, A.H.M, Martindale, J.R. e Morris, J., The prosopography of the Later Roman Empire, Cambridge, 1971:1094