Виенски конгрес

Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: енциклопедичен стил, повече източници. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции.

Виенският конгрес (1 октомври 1814 г. – 9 юни 1815 г.) е международен конгрес, провел се във Виена, Австрийска империя и установил европейското статукво след Наполеоновите войни. Той има за цел преначертаването на политическата карта на Европа и признаване на правото на законните (легитимни) династии. Виенският конгрес се стремял към уравновесяване на силите, за да се избегнат бъдещи войни и революции. Конгресът се председателства от австрийския държавник Клеменс Венцел фон Метерних. Решенията на този конгрес са взети от четирите велики сили – Прусия, Русия, Австрия и Великобритания. На Франция е позволено да вземе участие във вземането на решения поради силната ѝ дипломация. Повод за свикването на този конгрес е разгромът, който претърпява Наполеонова Франция предишната пролет.

Преговорите не са преустановени дори след завръщането на бившия император Наполеон Бонапарт от изгнаничество и поемането на властта във Франция от него през март 1815 г. Заключителното становище на Конгреса е подписано девет дни преди поражението на Наполеон при Ватерло. Технически погледнато, някои могат да кажат, че Виенският конгрес никога не се е състоял, тъй като Конгресът никога не е провеждал пленарно заседание. Всъщност дискусиите са се водили на неофициални заседания между Великите сили.

Конгресът определя държавните граници в Европа след Наполеоновите войни, с изключение на тези на Франция, тъй като те вече са определени с Парижкия договор от 30 май 1814 г. Редът, създаден от конгреса, се запазва в общи линии до 1848 г.^[1]

Великобритания е представена първоначално от своя външен министър лорд Касълрей, след февруари 1815 г. – от херцог Уелингтън, а през последните седмици – от лорд Кланкарти, тъй като Уелингтън поема командването на английската армия срещу Наполеон. Австрия била представена от принц Клеменс фон Метерних, по това време външен министър, и неговият заместник – барон Васенберг. Прусия била представена от принц Карл Август фон Харденберг, канцлер, и Вилхелм фон Хумболт, дипломат и учен. Франция на Луи XVIII била представена от нейния външен министър, Шарл Морис дьо Талейран (Talleyrand-Perigord). Въпреки че официалната делегация на Русия била водена от външния министър граф Неселроде, император Александър I играел ролята на своя собствен външен министър. Първоначално великите сили имали намерение Франция да не взема участие в преговорите, но Талейран успял ловко да се вмъкне във вътрешните съвещания още в първите седмици от преговорите.

Тъй като по-голямата част от работата се извършвала от тези пет сили (по някои въпроси участие взимали представителите на Испания, Португалия и Швеция, а по немските въпроси – Хановер, Бавария и Вюртемберг), голяма част от делегациите практически нямали почти никаква работа. Вследствие на това домакинът на конгреса, император Франц II организирал грандиозни забави – празненства, балове и танцови забави. По този повод принц Де Лин казва: „Le Congres ne marche pas; Il danse.“ („Конгресът не върви, той танцува“).

Най-спорната тема била т.нар. Полско-саксонска криза. Подялбите на Полша между Русия, Австрия и Прусия през 1772, през 1793 и две години по-късно я премахват от картата на Европа и големият проблем пред конгреса е дали да възстанови полската държавност. Руснаците и прусаците правят предложение, според което голяма част от владенията на Прусия и Австрия в Полша да преминат във владение на Русия и така да се създаде независимо Полско кралство, което да е в съюз с Русия, а Александър I да е негов цар. В замяна прусаците искат да получат като компенсация цялата Саксония, за чийто крал се смята, че е загубил своя престол, тъй като не изоставил достатъчно бързо подкрепата си за Наполеон. Австрийците, французите и британците не одобряват руско-пруския план и по идея на Талейран подписват тайно споразумение на 3 януари 1815 г. срещу него.

В крайна сметка решенията на конгреса пренебрегват възстановяването на полската държава. Русия получава по-голямата част от Наполеоновото Варшавско княжество като „Полско царство“ (наречено „Конгресна Полша“), но без Познан и областта му (Велико херцогство Познан), дадени на Прусия, както и без Краков, който става независим град. Полското царство попада под васална зависимост на Русия, въпреки че според конгресните решения Русия се задължава да спазва някаква форма на представително управление в полските територии^[2]. На Прусия са дадени 40% от Саксония (по-късно известна като област Саксония), като остатъкът е върнат на краля на Саксония Фредерик Аугустус I.

Освен потвърждението, че присъединените от Франция територии през 1795 – 1810 г. вече не били нейна собственост – решено впрочем още с Парижкия договор, другите важни последици от конгреса са разширяването на Русия и Прусия, която се сдобива с херцогство Вестфалия, Северен Рейнланд (Rhineland) и Шведска Померания, като с тези придобивки населението ѝ нараства на около 11 млн. души^[2]. Близо 300-те държавици, останали от Свещената Римска империя, са превърнати в много по-лесно управляеми 30 държави. Това решение укрепва Германия в хлабава немска конфедерация, оглавявана от Прусия и Австрия, наречена Германски съюз.

Представителите на Конгреса се съгласили на много други териториални промени. Норвегия била прехвърлена от Дания на Швеция. Австрия се сдобила с Кралство Ломбардия-Венеция в Северна Италия, която попаднала под управлението на Хабсбургите, (Велико херцогство Тоскана, Херцогство Модена и Херцогство Парма). Папа Пий VII си възвърнал Папската област. Кралство Пиемонт-Сардиния получило обратно своите континентални владения и поело управлението на Република Генуа. В Южна Италия на Йоахим Мюра (Joachim Murat), било разрешено да задържи Кралство Неапол, но след като той оказал помощ на Наполеон по време на неговите Сто дни, той е детрониран, и на престола отново се качва Фердинанд IV Неаполитански) от династията на Бурбоните. Било създадено голямо Обединено кралство Нидерландия за принц Орански, включително Обединените провинции и бившите територии, владени от австрийците, в Южна Нидерландия. На Виенския конгрес е създадено и Кралство Белгия като самостоятелна държава в Австрийска Нидерландия. Имало и други, по-маловажни териториални решения, включително големи териториални придобивки за немските кралства Хановер и Бавария, както и признаването на португалските претенции към областта Оливенца (Olivenza).

Свещеният съюз не бил пряко част от Конгреса, но се свързва с него. Според него европейските суверени трябвало да се придържат към християнските принципи. Въпреки че той бил осмян от много от държавниците на Конгреса (Касълрей го нарича „късче възвишен мистицизъм и абсурд“, а Метерних – „гръмогласно нищо“), всичките европейски суверени се съгласили с него с изключение на Папата, който не желаел да подпише споразумение с толкова много еретици. Султанът, който не се интересувал от християнските принципи, и принца-регент на Обединеното кралство, който не могъл да се съгласи с договор, който не включвал намесата на правителството (все пак той се подписва в ролята си на регент на Хановер) също не подкрепили съюза. По-късно Свещения съюз започнал да се свързва с реакционните движения в Европа и най-вече с политиката на Метерних.

Виенският конгрес бил често критикуван от историците на 19 век (както и някои по-съвременни) за това, че пренебрегнал националните и либерални стимули, както и че създал „горещи“ точки на континента. Всъщност критиката вече била изказана от опозицията на вигите в Англия, веднага след като Конгресът приключил. Виенският конгрес бил съществена част от т.нар. Консервативен ред (The Conservative Order), при който мирът и стабилността били разменени със свободата и гражданските права, свързани с Френската революция. През 20 век обаче много историци смятат, че Конгресът е свършил добра работа, и е предотвратил глобална война за близо сто години (1818 – 1917). Между тях е и Хенри Кисинджър, чиято дисертация е върху Виенския конгрес.

• Борислав, Гаврилов. История на новото време. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011. ISBN 978-95407-3081-3. с. 343.