Олигархия

Олигархията (от гръцкото ὀλιγαρχία; ὀλίγος – „малко“^[1], и ἄρχω – „управление“^[2]) е форма на управление, при която властта е съсредоточена в ръцете на малка група от обществото. Тази власт може да бъде основана на знатност, богатство, заемането на конкретни политически постове и др.

В оригиналното си значение в Древна Гърция олигархията е била разбирана като управление на малцина и се е отличавала от управлението на един човек (монархия) и управлението на мнозинството (демокрация). Олигарсите управлявали, водени от собствените си интереси и притежавали власт и привилегии, недостъпни за останалите. Тогава тези привилегии и власт на олигархията се базирали главно на притежаването на богатство (т.нар. „плутокрация“).

От XIX в. насетне олигархията се разглежда все повече не като форма на държавно управление, а като начин на управление на организации (профсъюзите и политическите партии например), при който не богатството, а властта е в основата на привилегирования статус. В управлението на такива организации започват да се проявяват олигархични тенденции поради няколко причини. Управляващите олигарси разполагат с повече и по-пълни знания за организацията; колкото по-дълго заемат длъжността си, толкова повече реална власт концентрират в ръцете си; те съумяват да манипулират информацията и дори конкретни събития в своя полза. С течение на времето този процес се развива и олигарсите стават незаменими като управляващи на организацията. В резултат на това подчинените в организацията или членовете на политическата партия са принудени да отдадат още власт на управляващите, които укрепват още повече позициите си и процесът се задълбочава. Този процес е описан от Роберт Михелс (1876 – 1936) и е наречен „железен закон на олигархията“ и публикуван през 1911 г. в неговата книга „Политическите партии“. Той се наблюдава в много големи организации и институции като корпорации, мащабни бизнес организации, дори църковната йерархия. Този процес на съсредоточаване на реалната власт е критикуван като недемократичен, но според мнозина изследователи при управляването на големи организации той е неизбежен поради нуждата от компетентно, опитно, стабилно и трайно управление.

В съвременния смисъл на думата, олигарси са онези състоятелни граждани, които са монополизирали държавната изпълнителна и законодателна власт.^[3]

По време на президентството на Борис Елцин в Русия думата „олигарх“ придобива нов смисъл. Част от бившия комунистически елит, подпомаган и в активно взаимодействие с тайните служби слага ръка на държавната собственост, която например в Русия и България надхвърля 95% от всички активи на държавата, посредством поредица правителствени постановления и актове с цел приватизация. Приватизацията в България включва разрушаването на банковата система, което се извършва по едно и също време. Основните активи се трансформират в около 3000 крупни частни фирми, които притежават повече от 85% от активите на икономиката. На останалите над един милион дребни фирмички се падат едва десетина процента от общия стокооборот. Затова и съвременното съдържание на думата „олигархия“ има отрицателен и ретрограден смисъл, визирайки голямото разграбване на държавна собственост при разпада на бившия социалистически блок. „Либерализацията“ на икономиката в отсъствието на каквито и да било пазарни механизми е основният лост в ръцете на управляващите при „трансформацията“ на държавната собственост в частна. Олигархията по правило съществува и се развива при наличието на неконтрулируема корупция в държавната власт, допускана съвсем съзнателно от политическите елити.

Според Робърт Страбъл – младши, бързата ротация в управлението на една организация може да смекчи или дори да неутрализира напълно железния закон на олигархията в законодателните органи на големите нации.

В края на 1990-те години терминът е въведен и в разговорния език, обикновено с ярко изразена негативна конотация; в руските средства за масова информация получава разпространение и ироничния термин „седмобанкерщина“ характеризиращ групата от седем крупни представители на руския финансов бизнес, притежаващи значителна политическа и икономическа власт, владеещи средствата за масова информация, негласно обединени, за да осигурят преизбирането на Борис Елцин за следващия срок на президентските избори след 1996 г. Това са:

1. Борис Березовски – ЛогоВаз
2. Михаил Ходорковски – Роспром Груп, Менатеп
3. Михаил Фридман – Алфа Груп
4. Владимир Гусински – Мост Груп
5. Владимир Потанин – Онексимбанк
6. Александър Смоленски – СБС Агро (Банк Столичный)
7. Владимир Виноградов – Инкомбанк

С идването на Владимир Путин на власт в Русия олигархията достига своя разцвет.^[4] Олигархическите средства за масова информация умело заменят думата „олигархия“ с „финансови магнати“ за да размият смисъла на истинския ѝ генезис свързан със злоупотребата на държавна власт с цел трансформиране на обществената собственост в олигархична.

Американският професор Маршал Голдман, автор на книгата „Petrostate: Putin, Power, and the New Russia(2008)“, въвежда термина „силогарх“ (от „силовик“), имайки предвид икономическия модел на путинизма, при който значителни ресурси се контролират от бившите представители на спецслужбите.^[5]

В края на февруари 2009 г. руският политолог Дмитрий Борисович Орешкин казва: „Олигархическият капитализъм е номенклатурен капитализъм, по определение неефективен. Той е добър, когато имаш голямо количество нефт от сондите който трябва да разделиш <…> Рано или късно, този механизъм, базиращ се на преразпределение на готовите ресурси се изчерпва – трябва да се измислят някакви нови видове ресурси, да се създава някакъв нов вид добавена стойност. А за това трябва не само да умееш да делиш, което умеят силоваците, а да умееш да създаваш нови. И ето оттук нататък тези неглупави, ударени, смели хора, които наричаме „олигарси“, не се вписват в строгата логика на необходимостта: измират като мамути, – климатът се е сменил и са нужни по малки млекопитаещи, които са по-приспособени да си намерят прехрана. А те започват да гладуват, при това много бързо.“^[6]

Американския вестник New York Times 7 март 2009 г. написа, че руските олигарси скоро ще се лишат от своите огромни състояния: световната финансова криза заплашва да ги изхвърли на бунището на историята^[7]

През март 2010 г. броят на милиардерите в Русия почти се удвои: 62-ма срещу 32-ма през 2009 г. Най-богатият руснак – Владимир Лисин – заема 32-ро място в общата класация с $15,8 млрд. От бившите руски олигарси, които вече не са милиардери е известния Борис Березовски. Той е добър пример за това, че милиардерът става олигарх едва когато поеме монопол върху изпълнителната и законодателна власт^[8].

Олигарси има не само в Русия а и в почти всички страни с демократична форма на управление. Милиардерът Берлускони е и водач на основна политическа сила.

 : Статията се основава на или съдържа материал от Краткия политически речник на термините на Българското училище за политика.

Нормативен контрол AAT BNE BNF FAST GND HDS NLI J9U LCCN NKC IdRef

Портал „Политика“