|
Печка патриаршия
  Печката патриаршия (на сръбски: Пећка патријаршија), Пекската патриаршия, още и Ипечка патриаршия или Ипекска патриаршия, е историческа южнославянска автокефална православна църква, конструирана като такава през 1346 г. в Скопие от цар Стефан Душан – на основата на предходната сръбска архиепископия от 1219 г. (с четири стари български епархии), която от своя страна се базира на рашката епархия на Охридската архиепископия. Патриаршията е закрита през 1766 г. от османските власти. Печките патриарси се титулуват „Отца и оучителя Сръблем и Блъгаром“,[1] защото под църковната юрисдикция на тази патриаршия, освен целокупните сръбски земи, влизат и западни български земи (части от Поморавието, Шоплука и Северна Македония, в т.ч. и Рилския манастир).[2] ИсторияГраниците на патриаршията са исторически, така както са заварени от османската власт – от времето на Стефан Душан. Възстановяване на Печката патриаршияПрез 1555 г. по времето на султан Сюлейман Великолепни в дивана има трима везири сърби начело с великия везир Мехмед паша Соколович – сърбин от Херцеговина – Рюстем паша и Али паша Семиз. Благодарение на тяхното лобиране и след поредица скандали и три поредни събора в Охрид на Охридската архиепископия (1528/29; 13 март 1532 г. и 1541 г.), във връзка с антиосманската религиозна дейност на прогонения смедеревски епископ Павле, в дивана се стига до решението да се възобнови старата Душанова патриаршия, като в нея да влязат изцяло сръбски земи, които никога преди не са влизали в диоцеза ѝ – Босна и Херцеговина и Срем.[1] Архив на оригинала от 2015-09-24 в Wayback Machine. Целта на възстановената през 1557 г. автокефална църква е политическа – да способства посредством православната вяра да укрепи властта на султана и в онези сръбски земи и по военната граница, които са преимуществено католически. От църковно-институционална гледна точка най-здраво укрепени са били западните български земи, включени в диоцеза ѝ, включително намиращите се днес в България Кюстендил, Самоков, Рилски манастир, Мехомия (Разлог) и Банско. В 1766 г. диоцезът ѝ е подчинен на Цариградската патриаршия. ПонятиеВ българската историография е прието с понятието Печка патриаршия да се обозначава периода 1557 – 1766 г. от съществуването на тази православна славянска църква, който от великосръбската доктрина се приема като част от историята на Сръбската православна църква. Възстановяването на тази южнославянска църква е по инициатива на Мехмед паша Соколович, ислямизиран сърбин, родом от Херцеговина, като времето на съществуването ѝ съвпада с периода на силна власт и господство (XV-XVIII век) за Османската империя на Балканите, а и въобще. Съществуването на Печката патриаршия по време на управлението на Османската империя за западните балкански народи има огромно значение, с оглед водене на самостоятелен, независим от Цариградската вселенска патриаршия духовен живот, който способства за съхранение и опазване на християнската им православна южнославянска идентичност. ГранициПечката патиаршия в периода 1557 – 1766 години обхваща огромен диоцез, а това са всички сръбски земи, Поморавието с Белград, Банат, част от Трансилвания и по-голяма част днешните унгарски и хърватски земи, като земите извън Балканския полуостров са de jure под юрисдикцията на патриаршията до края на т.нар. Голяма турска война, завършила с Карловацкия конгрес, т.е. в периода XVI–XVII век. Границите на патриаршията обхващат освен земите на сръбския православен клир, но така също и западните български земи. В диоцеза ѝ влизат освен земите на днешно Косово и Северна Македония (обособени в Скопска епархия), Кюстендилската митрополия и Самоковската епископия с Мехомия и Банско (Самоковска епархия). В диоцеза на Печката патриаршия в периода от възобновяването ѝ през 1557 г. е Рилският манастир.[3] Бележки
Вижте същоВъншни препратки |
